Dejа vu – страната на Виолета
Краси Алексиева

 Виолета Радкова е обичан от Бога творец. На повечето автори е дадено едно място, едно поле за действие, а на нея – две. Голямото пространство на театъра и интимната плоскост на платното.
 Сцената, с нейната физическа триизмерност, но и с възможността да я преобръщаш като ръкавица във всички възможни времеви трансформации, за да я подчиниш на мига – тук и сега, и да страдаш винаги, отново, за случилото се Неповторимо.
 Платното, двуизмерна равнина, с ограничени размери, но алчно поглъщащо пространства, чувства, предмети и битиета, за да ги консервира и законспирира – непроменяеми, веднъж завинаги и обективирани за зрящия.
 Ето го основният проблем на Виолета – това тъчене на нишката между паяжината на театъра и тази на картината – изтощи-телно, но и поддържащо пъргава младостта на духа и сърцето. Авторката го решава с инстинкта на художник и живописец.  Тя нарича бялото платно „моят храм”. И други творци казват същото. Но колцина свещенодействат в този храм. Някои са богохулници... с некадърността си... Докато Виолета наистина ръкополага в него своите свещени постулати, своята вяра на искрен творец, любовта си на добър човек и дарбата си – връзката с Онзи, който дава.
И върху платната се случват, невъзможни по един начин, осъществени по друг, нейните пътувания във времена, пространства и животи. Случва се качествената магичност на нейната живопис – чрез реализираната върху картините иреалност на човешкия живот, с неговия реален миг тук, на земята, но и с възможните му проекции и случаваемости именно в тази иреалност.
 Използвайки ловко контраста между цветовете, между тъмно и светло, Виолета полага обективния фигуративен свят в пространствените хватки на огледалния мир. Тя манипулира изящно, но и безкомпромисно отражението, като му дава безкрайни възможности да си играе, да създава паралелни светове, нови варианти на живот. Позволява му да преекспонира предмета в самата му сърцевина. С този способ се изтръгва от него нов, друг смисъл, друго, неочаквано чувство. Художничката използва тайнствата на съня, предчувствията, спомена. Хващайки четката, тя вече е обладана и подчинена на онзи изключителен феномен, наречен „Deja vu”. Виолета владее неговия език. Езикът на Преносителя, на Разказвача извън времето.
 Рисуваните от нея къщи де факто са чудесните русенски домове от миналото. Но вградени в платното, те вече мисионерстват в друга орбита. Те вече са къщи сфинксове, вечни къщи и затова – заселени от Самотата, нейната сюрреалистична мистика и красота. Къщи с отражения като корени към един друг свят.
 Рядкото милостиво ситуиране на човешка фигура по улиците още по-силно нюансира абсолютната необитаемост на тези сгради. Те са преди човека и след него – съхранители и пазители на времена.
 Човешкото присъствие, като съдбовност, се долавя повече в предметите, които авторката реализира във виртуозните си натюрморти. В тези интимни вътрешни мини пространства случваемостта не е прекъсната. Именно предметите, обслужващи човека, са обладани от мистичната неспособност за смърт и създават онази пост-реалност на живота, в която човешкото присъствие е като прах от пеперуда, но и възможен образ зад огледалото, съществуващ допир в отраженията, повторяема сбъднатост на любов и омраза.
 Чашата, свещникът, вазата, ябълката, разни дълбоко интимни предмети, били любими за един човек, старинните мебели, порти и прозорци, красивите тъкани на свещенодействали покривки, завеси и пердета. Огледалото, запечатало в дълбините си образи, като сводник между няколко свята. Целият този интериор, с артистична аристократичност, намерен в перфектна композиция и цвят, сякаш е създаден и съществуващ като обител на красота и любов.
 И някъде там, голото женско тяло единствено е удостоено да присъства в тайнствения ритъм на картините, но и то е подчинено на пространствените им закони. Идеализирано, опоетизирано, изведено до символ, съновидение и мечта – духовен полюс на бездуховния битовизъм.
 Художествения свят на Виолета Радкова е обитаван от рядко сполучлива хармония и духовност. Нейните картини
са отключени малки храмове, където се извършват тайнствените и прекрасни обреди на света, наречен Deja vu.
Не помним почти нищо за него, но Виолета ни дава усещането, че сме били там. Това е достатъчно.